Кармен Аксел

Раса: Антихрист

* Винаги ще се намери нещо, което да разруши живота ни. Зависи само кое или какво ще ни открие първо. Човек винаги е готов да бъде отнесен.- чарлз буковски
Денят започваше изключително обещаващо. Събудих се от ранните утринни лъчи, които нахално проникваха през пердетата и достигаха до лицето ми, което по особено пиянски начин бе облегнато на дървената маса. Тотална пияница! Ама тотално бях като пияница. Косата ми стърчеше във всички посоки, а дъхът ми наподобяваше умрели патки, ако изобщо те можеха да миришат толкова зле. Надигнах се и усетих болезнено пронизване в главата си. От челото до другия край, където можеха да ми излязат магариите. Въздъхнах и разтърках очи сънено, докато търсех с поглед признаци, че Алекзандър си беше вкъщи. Протегнах се внимателно и спуснах краката си още по- внимателно върху пода. Изоставих високия стол и тръгнах, клатушкайки се, към спалнята.
Разтърках бузата си. Релефа по нея, който бе останал от дългата вечер, прекарана в похъркване на ръбестия плот, се отличаваше от мекотата на кожата ми и кожата ми се чувстваше раздразнена. Почуках на вратата колебливо и нададох ухо за някакви признаци на съществуване. Нищо. Беше тихо като в селска утрин и освен звуците от преминаващи коли по пътя, които долитаха от улицата, не чувах нищо друго. Нито дишане. Нито стъпка. Свих устни недоволно и връхлетях уверено в стаята. Отворих гардероба и започнах да вадя дрехите си от вътре. Измъкнах един от куфарите, където ги нахвърлях. До някъде се чувствах облекчена, че Алекз го нямаше. Поне не бе станал свидетел на слабостите ми.
Напипах онова място около лявата си гърда, където биеше сърцето ми. Богове и Луцифер! В мислите си хиляди пъти се махах от това място, връщах се и отново си тръгвах. Но този път имаше нещо различно. Търпението си тръгваше от мен. Наказвах го! Ето какво правех!
С треперещи ръце извадих телефона от джоба на джинсите си.
-Добро утро, летище Хирошима!- чу се сладкия гласец на японката от другата страна.
-Кога е първия полет към Франция?
Всичко около мен се разтресе. Човешката глъч изпълни сетивата ми. Труса беше толкова силен, че ме запрати на пода. Паниката буквално ме смаза и донесе болезнени спомени за онзи ден. За миг си помислих, че беше по- добре да си остана у дома. Беше по- добре да се изправя и също да потърся изхода в ситуацията. Когато се опитах да го направя, огромна част от стъкления таван се откърши и полетя надолу към мен... тъмнина.

ИЗРЕЗКИ ОТ СУТРИШЕН МЕЖДУНАРОДЕН ВЕСТНИК:
„... Сред загиналите чужденци са: Матю О’Конли, Мари Морестие, Грег Шмит, Кармен Аксел, Крис Ейнджъл... неидентифицираните жетви са предимно граждани на Япония.”
Седях, скристила крака, на дивана в голямата вила в Шотландия. Харесвах това място, а още по- голямо задоволство ми носеше статията. Алекз сигурно се побъркваше, а кой знае... сигурно вече ме беше погребал. Подсмихнах се лукаво.
Вилиян влезе с поднос с капак. Разкри закуската ми, а аз дори тогава се чувствах толкова щастлива от страданието му. Толкова дълго щях да се радвам, че щеше да ми отнеме цял един живот, за да се нарадвам достатъчно.
-Вилиян, можеш да вземеш вестника.- подадох го на старата прислужница и с охота налапах едно парче от палачинките с кленов сироп.

Носех цветя със себе си и имах ясното намерение да посетя своята надгробна плоча. Нещо вътре в мен се разкъсваше между това да остана в сянка или да го потърся. Едва ли бе останал в нашия полу разрушен дом, където доста неща щяха да му напомнят за някогашното ми съществуване. Тогава, когато и за него съществувах. Пристъпих към гроба си, където с толкова обич бе издълбано името ми, че чак се умилих. Наведох се бавно и положих цветя на надгробната плоча, така, както вероятно Алекз много пъти бе правил. Но като се замисля, той ми беше много сърдит тогава... сигурно му бе отнело време, за да започне да тъжи за мен.
Това си беше нещо ново за мен! Кога друг път щеше да ми се отдаде възможност да положа цветя на собствения си гроб? И то не просто гобарски карамфил, а от онези скъпи рози в бял цвят. О, аз мразех рози, но някой щеше да ме пита, когато съм мъртва? Дори сама не мога да се попитам. Отдръпнах се бавно от мрамора и въздъхнах със съжаление. Топка заседна на гърлото ми и едва преглътнах.
Липсваше ми! И той и всичките му плюсове и минуси. Всички вредни навици. Просто ми липсваше и въпреки всички препирни, аз мисля, че бях прекалено привързана към светлите му очи.